Часовник.
Гласувайте за нас!
RealTop.net Топ класация МегаРейтинг Гласувайте за моя сайт в БГ чарт
Bulgarian TOP
0   1   2   34   5
Гласувай за мен в BGTop100.com BGtop
Вход

Забравих си паролата!

Кой е онлайн?
Онлайн е 1 потребител: 0 Регистрирани, 0 Скрити и 1 Гост

Нула

[ View the whole list ]


Най-много потребители онлайн: 12, на Пон Юли 31, 2017 5:16 am
Latest topics
» Станете наши приятели.
Сря Юни 04, 2014 1:37 pm by Autumn.

» Градинката.
Сря Фев 26, 2014 11:38 am by Axel Muse.

» everything.
Сря Фев 26, 2014 10:26 am by Axel Muse.

» save ur face.
Сря Фев 26, 2014 10:14 am by Axel Muse.

» Нашите приятели.
Сря Фев 26, 2014 9:42 am by Axel Muse.

» Рангове?
Сря Фев 26, 2014 9:41 am by Axel Muse.

» Въпроси & Отговори.
Сря Фев 26, 2014 9:39 am by Axel Muse.

» Критики & Оплаквания.
Сря Фев 26, 2014 9:38 am by Axel Muse.

» Наказателен кодекс.
Сря Фев 26, 2014 9:36 am by Axel Muse.


Harley Benton

Go down

Harley Benton

Писане by Harley Benton. on Чет Фев 02, 2012 3:05 pm


[ Astrid Berges-Frisbey ]


Когато някой ме попита за името ми и аз му кажа, че се казвам Харли Бентън, обикноверно чувам в отговор: „Като китарата ли?”. На такива въпроси винаги отговарям с „Да, като китарата.”, съзнателно пропускайки факта, че там някъде има едно Дево. В първата ми лична карта (и единствената законна) беше вписано: Harley Devaux Benton. Предполагам, че повечето хора биха си помислили, че съм французойка или поне имам нещо френско в себе си. Но ще сгрешат. Нямам нищо общо с французите, мухлясалите сирена и Айфеловата кула. Нищичко.

Всъщност, името за мен не е от никакво значение. Била съм Руди, Кристина, Венити, Ю, Ингрид, Есмералда, дори Самюъл, Адолф и Кайл. Всеки един от тях беше една отделна част от мен, първоизточника, така че е без значение какво име ще напиша на следващата лична карта, шофьорска книжка или паспорт. Капиш?

И, моля ви, не ме разбирайте погрешно. Фалшивите документи за самоличност ми трябват не защото някой зъл и отмъстителен роднина ме преследва, или пък защото съм направила нещо наистина лошо и сега се налага да се крия и бягам. Не. Трябват ми, защото така реших аз. Защото това бе моят живот и аз го избрах такъв. Никой не ме е принуждавал да обиколя света, да видя толкова много неща, да стана част от милиони съдби и да променя още толкова. Ако исках, можех да стана някой модел и да имам мезонет и яхта, или пък да стана писател и да драскам разни драмички и екшънчета, които после да бъдат филмирани. Можех да стана известна, името ми да е известно да целия свят и да съм постоянно на кориците на списанията. Да си правя реклами, скандализирайки средностатистическите граждани с действията и изказванията си... Можех, само ако поисках. А щом не съм станала... Оставям изводите на вас.

Но както и да е. Докато сме още на честота „Харли Бентън”, може би е уместно да спомена и нещичко за миналото си, а, противно на много хора, аз обичам да разказвам за себе си.

Та. Когато преброя до три, ще се върнете назад във времето с двайсет години и ще се озовете в едно сиропиталище в Занзибар, Африка. Да, знам, че това е родината на Фреди Меркюри – нали съм родена в града, в който и той е роден? Стоун Таун, правилно. Макар, че не мога да кажа дали със сигурност съм била родена там, поне там са ме намерили, там съм отраснала. В сиропиталището, на чиито стълби (очевидно родителите ми) са ме зарязали и една служителка ме е открила през една топла августовска сутрин, цареше желязна дисциплина. Не искаш да ядеш – наказание. Не искаш да спиш – наказание. Бунтуваш се – бой (често с първите пипнати пръчки или други продълговати предмети). Недоволстваш – просто забрави за всичко, вписващо се в графа „човешко отношение”. Бях ставала свидетел на немалко прояви на свободен дух и дори последствията от тях не успяха да сломят духа ми на боец.

Така де, не бях съгласна да се отнасят с нас все едно сме натирени в някой кучешки приют и не се свенех да показвам мнението си... Проявяването на индивидуалност и парадирането с нея бяха може би най-ненавистното на работещите в сиропиталището нещо. Което пък още повече ме стимулираше да го правя и наказанията за мен не съдържаха нищо... мъчително. Знам, звучи налудничаво, но дори когато бях на дванайсет и заради една ей такава проява на свободна воля ме заключиха през нощта да спя при кучето (което „случайно” бяха забравили да нахранят, междудругото...), на мен ми беше повече до смях, отколкото до страх. Бяха ме били с тигани и бамбукови пръчки, бяха ме обиждали и унижавали публично, но по време на всичките наказания се бях смяла с цяло гърло, сякаш някой ми разказваше вицове; изобщо не се бях обиждала, а просто изпитвах някакъв необясним жал към тези хора, които си мислеха, че с насилие всичко става. В случаите, когато не се смеех, просто се усмихвах презрително и държах главата си високо (когато можех де).

В крайна сметка видяха, че примитивните им методи не даваха резултат при мен, и направиха най-лесното, което можеха да направят.

Изгониха ме. Бях на четиринайсет, почти петнайсет тогава. Питате се как оцелях ли? Ами, Занзибар някога е била британска колония. Затова не беше трудно за мен, която очевадно е дете на англичани (съдейки по името, с което са ме били „доставили”), да приложа на практика знанията, получени в сиропиталището и всеки ден да си изкарвах пари колкото да се нахраня. Крадях, просех, мамех, но това не ме караше да се изпълвам с вина, защото знаех, че ако не го правех, бях обречена на бавна и мъчителна смърт. Не ме беше страх от нея, а от пътят, който трябва да измина, за да стигна до нея. Но както и да е. След една година започнах да мечтая да ида на друго място, да се махна от Занзибар.

И така започнах работа. Нелегално. Не ме питайте какво съм работила, не ми се обяснява. Накратко може да се каже, че бях момиче за всичко. Вършех мръсната работа на по-големите, дори се докоснах до бизнеса с наркотици, но никога не съм навлизала надълбоко в тези води. Не исках, тъй като това щеше да означава ограничение, нямах да имам никаква свобода. А на мен тя ми трябваше, за да изляза от Занзибар.

И аз го направих. Макар и след една-две години, но го направих. Събрах пари, които ми помогнаха да закъсам някъде между Египет и Алжир. Или по-скоро, тяхната липса ми помогна. Обаче това не ме обезнадежди, не ме изплаши, не ме отказа от самоубийствената цел, която си бях поставила – „Обиколи света”. Сега съм на двадесет години и съм обиколила половината свят. Нямам кола, нямам дом, нямам история или име, нямам пари, нямам страх.

Аз съм свободна. Абсолютно свободна.

Да правя каквото пожелая, да ида където си искам, да бъда себе си. А теб... Теб страх ли те е?

- - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - -

Fight for the good fight...
It`s your only way.


Living in a fantasy but it`s way too far
But this kind of loneliness is way too hard
I`ve been wandering, feeling all alone
I lost my direction and I lost my home...



by Annayah ^^

Spoiler:


created by: Саша Лесбърн ^^
avatar
Harley Benton.

Статус : : Every fabulous moment has it's price.
Брой мнения : 31

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Върнете се в началото


 
Права за този форум:
Не Можете да отговаряте на темите