Лев Андреевич

by **Лев Андреевич** Съб Фев 11, 2012 3:18 pm

Северин Караджов

Име:Лев
Фамилия: Андреевич. Но не съвсем. Бащината му фамилия всъщност е О'Нийл, но Алина решава да дари сина си със своята фамилия;
Вид:Турист
Възраст:23 години;
Рожденно място: Радужни;
Рожденна дата:07 януари;
Произход: Алина Андреевич, рускиня по народност, но след смъртта си е погребана в Ирландия.
Джеймс О'Нийл, наследник на почитан, стар Ирландски род. Живее с втората ти съпруга в Дъблин, където сам пожелава да погребе Алина.
Сегашно местообитание: Хотел Калифорния.
***
Външен вид: Притежава копринено мека и тъна коса, с красиви отблясъци, която изкушава много души да се докоснат до нея. Наглия и често овчи поглед не слиза от морско сините му очи, които пък имат навика да шарят по много женски тела. Лев е висок и строен мъж с мускулеста структура. Кожата му е с приятен, светъл цвят и изглежда идеална. Лев не влияе стила си на обличане от женското мнение, винаги е бил на принципа, че е по- важно сам да се харесва, отколкото да го харесва някоя префърцунена кифла. Има нещо тайнствено в него, което създава безброй мистерии в ежедневието му. Умее да се движи плавно, създавайки илюзията за преднамерено спокойствие, каквото всъщност не съществува. Често предпочита да седи в сянка, криейки лицето си, което лекарите смятат за следствие от отвличането и живота си през всички тези години.

Отличителни белези:Бива жигосан, когато изчезва, белега се намира на лявата му плешка, изобразяващ два инициала З.К.;

***
Характер: Настроенията на Лев са винаги разнообразни и се сменят буквално за секунди, бягайки в двете крайности- на пълно и нечовешко спокойствие, което върви с овчия поглед и нечовешка ярост, най- често необяснима, но силна и опасна дори за самия него. Не търпи някой да му нарежда, когато няма никаква изгода за него, все пак...интереса клати феса. При по- солидно заплащане е готов да сложи главата си в торбата без да се
притеснява, че най- вероятно може да не оживее, за да си вземе парите. Обича да преговаря, но предпочита да налага решението си на мига и често прибягва до способността си да създава илюзии, за да постигне своите желания в дадена сделка.
Андреевич е запален играч на покер. Може да играе тази игра с дни без да му омръзне, да печели и губи без да се притеснява, че най- вероятно няма да има с какво да се прибере, ако му се прибира изобщо. От играта придобива и способността да лепва различни маски на лицето си, прикривайки дадено чувство, но той е прекалено емоционален, за да успява да го прави, когато сърдечния му ритъм минава нормалното. Когато посегне към чашката става изключително любвеобилен и е способен да обича всеки, който се изпречи на пътя му, а това от своя страна му печели славата на женкар.
До сега не се е впускал в сериозна връзка и въобще в каквато и да е връзка, различна от сексуалната. Тайничко всяка вечер си мечтае да срещне онова специално момиче. Ех, какво да го направиш...та той е почти дете и копнежа да бъде обичан съвсем го превръща в такова. Обаче, ако го питаш, никога няма да си признае, че си мечтае да се чувства истински обичан от някое крехко и неподправено същество, което да не търси изгода в него.
Когато някой не го ядосва, Лев е най- милото и нежно същество. Понякога го обхваща порив да се грижи за някого, но не му се доверявайте, той не може да се грижи за себе си, камо ли за някой друг. Колкото и да ви увещава, не му се връзвайте, макар и да е крайно чаровен и да ви вади мили очички, да се доверите на неговити инстинкти за самосъхранение може да се окаже най- голямата грешка в живота ви.

История:
„Где мой ребенок” изпищя за пореден път Алина. Онова чувство в гърдите й, че е направила нещо ужасно, я раздираше отвътре, карайки я да изразява нестабилното си психическо състояние с писъци и плач.
Усети силната мъжка ръка, обвиваща се около кръста й. Дръпна я назад и я накара да се удари в гърдите на собственика на същата тази ръка. Дланта закри очите й, за да не вижда ставащото. Не можеше да й позволи да преживява повече това. Не можеше да го върне, но не можеше и да продължава да я гледа така. Споровете й с полицията не вършеха никаква работа, а и самата полиция също не правеше нищо по въпроса. Пуснат за национално издирване, Лев Андреевич, дете на едва седем години, не бе намерено след месеци на търсене. Името му бе стигало почти до важността на издирваните световно застрашаващи човечеството убийци. Руските власти можеха да заключат, че за толкова малко дете, бе изключително изобретателен в бягството си. Но всъщност истината беше, че изобретателни бяха похитителите му. Достатъчно изобретателни и с достатъчно извратена цел, за да не потърсят никого за откуп... условия... връщане.
“Алина, недей, прелест, не тъжи по изгубеното. “, ако можеше и зависеше от Захари, щеше да продаде душата й на някой минаващ керван дяволи и да не усеща повече мъката й, която завладяваше самият него. Изкуствената маска по тъгата за загубата на Лев тежеше на ежедневието му и всъщност не му донасяше нищо добро и красиво. Натоварваше го, караше го дори за няколко момента да съжалява, че бе извършил подобно престъпление, но не и достатъчно, за да върне детето. Искаше го, щеше да го продаде и едва ли имаше чувство, което да накара съвестта му да се обади и да върне щастието на Алина Андреевич.

~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~

„Хайде дете! Качвай се в колата!”
Гласът изръмжа някъде над Лев и го накара да потрепери. Вратата на задната седалка се отвори пред него, подканваща го да се вмъкне вътре. Едно такова убежище би го скрило от големия лош свят. Тъмната коса на момченцето бе разрошена и стърчеше във всички страни, а сините му очи оставаха безмълвни във всяко едно отношение. Не можеше да изрази себе си, болката си. Единственото, което успяваше да покаже бе безстрашието, смелостта на един Лесбърн, макар и непризнат. По нежното му личице си личаха следи от ударите на по- големи от бузата му, ръце. Бе изтърпял всеки един от тях без да издаде и писък;звук;стон. Единствено сълзите бяха издали болката му и тя не бе от ударите, а от начина, по който се случваше всичко. Нямаше я жената, която да му даде топлата, майчинска утеха. Мечтите бяха излетели от главата му, единствената останала бе, да живее в аквариум, зад четири стъкла, за да не може никой никога да го нарани, да го хване, да остане изолиран от всичко. Но... за жалост той не бе рибка, нито каквото и да е друго животно. Беше човек, хвърлен от съдбата в живот, който не е искал.
За един миг размисъл, в който не се чудеше дали да влезе в скъпото возило, а размишляваше над съществуването си, Лев заплати със силен удар в гърба, който го изпрати право вътре. В първия момент можеше да се закълне, че не го заболя, но малко след това се появи натрапчивото, гадно парене, знак, че кожата под раздърпаната му тениска се бе зачервила и сигурно агонизиращо желаееше да не й бъде посягано отново. Лицето му срещна кожената тапицерия на седалката, а пръстите му се свиха в юмруци. Захапа повдигналото се крайче на дрехата си, за да не извика. Нямаше да покаже нито за миг колко зле се чувстваше. Вратата зад него се хлопна шумно и колата потегли. Сърцето му заби бързо като на млада кошута, подплашена от истрела на пушка.
„Добре дошъл, Лев Андреевич. Настани се удобно, пътуването ни ще бъде дълго и още по- дълго ще престоиш при мен” женски глас сепна момчето. Когато вдигна глава, погледа му се фокусира върху тъмния плат на нечия пола. Малко по- нагоре се намираше лъскав, кожен колан, а след това, дрехата завършваше със стегнат до болка корсет, който оформяше идеално женското тяло на Мария Нортън. Жена на средна възраст, по- запазена от очакваното, стояща зад толкова голяма корпорация, свързана с не особено легални дейности. „Харесваш ми. Толкова много приличаш на това, което исках за себе си. Сигурна съм, че ще си допаднеш с възпитателите. От теб ще стане нещо повече от мой роб.” Тънкия й, дълъг и блед пръст мина по очертанията на скулата му, очерта детските устни и се дръпна, преди Лев да я е захапал.
~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~

Мери Фейър излезе от кабинета си, изоставяйки двадесет годишния Лев Андреевич вътре. Затвори вратата и се облегна на нея, с поглед забит във всички пред нея, които изпитваха нетърпение към бъдещите й думи. За всеки един от мъжете и жените бе загадка появата на момчето и преживяното от него. Нямаха голяма представа кой е и от къде идва, но доброволката, същата Мери Фейър, се бе съгласила да го приюти при себе си и да му даде достатъчно добър страт в живота. Мери бе стара жена, на около сейсет и пет, отказваща да изостави работата си като психолог. Обичаше я, не можеше просто така да я захвърли, цялото това общуване с различни хора и прочие.
Въздъхна тежко.” Момчето страда от Стокхолмски синдром. Каквото и да ме се е случило и който и да го е похитил, изпитва доста силни чувства към този някой. Не приема нищо от това за лошо. Не зная как бих могла да помогна, но не бива да остава сам или да се среща със странични хора”. За нея заключението й бе достатъчно сериозно. Слушателите й сякаш не разбраха в първия момент за какво става въпрос, но миг по- късно на лицата им се изписа загриженост, притеснение.
„Какво следва от тук нататък?” попита мъжа от дясно.
„Надявам се възможно най- доброто за Лев Андреевич.”

//Лев започва околосветското си пътешествие като терапия, предложена за лекуване на психичното му разстройство.
►Предпочита да не споделя за миналото си.
►Страда от Синдро на Стокхолм ::пленен или отвлечен човек се привързва към похитителя си и изпитва симпатия към него.
► Често се опитва да се свързва с Мария Нортън.
►Притежава силен усет към животните, но няма домашен любимец.

by **Axel Muse.** Съб Фев 11, 2012 3:23 pm

Много хубав герой! Забвлявай се .. (:

Лев Андреевич

Лев Андреевич

Re: Лев Андреевич