Оливър Ванденбург

Emile Hirsch

Име
Оливър Ванденбург
Възраст
23
Вид
човек;Турист
Характер
Оптимист, но и реалист, прозорлив, точен, жизнерадостен, отворен към нови неща.
Едно кратко писание на Оливър - той може би е мъжа на куклата Барби. Никога не показва на яве емоциите си, нито чувствата си. Има специфично правило, което забранява всичко това. Макар че, да, изпитва чувства, не е безсърдечен , но знае, че нищо няма да спечели с това, ако покаже, че е тъжен, например, само биха го съжалявали. А той ненавижда съжалението.
По принцип у него може би нямаше почти никаква грубост. И като държание и поведение, и като движения. Стреми се всичко да прави леко и спокойно, макар той самия да не беше идеал на спокойствието. Стреми се да не обижда никого, но това не винаги се получава, но въпреки това той говореше леко и плавно, кара човека до него да се чувства добре. Знае своите думи и те са подбирани добре.
Също така не е особен пример за толерантност, но не беше чак толкова лош в това отношение. Това , че обича да размишлява е отделен въпрос, който може да се развие като цяло съчинение, особено от него. Отстоява своето мнение и нищо не може да му попречи в тази негова вяра, която винаги, почти винаги се оказва грешна, неправилна, но той продължава да не вярва и да не слуша другите. Но има мнение, което той се чувства свободен да изрази, каквото и да е то.
История
***Един малък факт***
Той беше евреин.Един от малкото.

***Още един факт***
Той не признаваше религията си за нищо. Но другите забелязваха този факт. Малка подробност.


1988 година, Есен

Дори поне тридесет години след Хитлер, който едва не уби своя народ, за да прогони евреите и да победи своите врагове ( защото тогава всичко се водеше ,,Германия над всичко”), се гледаше дали си чистокръвен германец или някакъв натурализиран. Все още евреинът не беше добре дошъл по тези земи. Сякаш и германците се сещаха за задушевната миризма на бомбите, които ги нападаха, или измъчените лица, вървящи към лагерите на смъртта, сякаш.
Беше внук на еврейка, син на германка и евреин. Но евреинът, неговият баща, просто се беше изпарил във времето или по-простовато казано – беше си тръгнал.


1993 година , влакът за Мюнхен

На пет години той вече пътуваше към новотo си приемно семейство, дали защото майка му едва го хранеше и гледаше, дали защото не го искаше, дали защото просто не можеше да се живее с дете, той трябваше да бъде в новото си семейство след няколко часа. И той не го разбираше. Нищо не разбираше. Колко жалко обаче за него.
Майка му спеше на отсрещната седалка.
Bлакът беше сравнително нов и топъл, но това не го успокояваше, впредид факта , че не знаеше къде отива.

*

След няколко часа се намери в кола, която го караше към Мюнхен. Всъщност той отиваше някъде в предградията на самия град.По-късно забеляза, че блоковете, около пет-шест, стояха сиви и приличаха на мъртъвци. Но ако бяха такива защо бяха изправени?Той живееше на четвъртия етаж, по-точно щеше да заживее.
*
След като слезе от колата, той забеляза една жена и един мъж да стоят някъде пред входа. Майка му отдавна си беше отишла със следващия влак,не показвайки никакви емоции,за което беше презирана от очите на Оливър.Но нека се върнем към малкото семейство, което очакваше едно малко момче. И го получиха.






Новата му майка го прегърна, докато баща му стоеше безучастно в този театър на чувства. Престорени чувства, които трябваше да накарат момчето да се чувстваше добре, но тази тяхна цел не беше осъществена благополучно. Или поне Оливър не ги допускаше. Той не искаше общо взето да е там, но никой не му даваше правото на избор, нали?Колата потегли по обратния път и остави момчето при новото си приемно семейство. Майка му го хвана несръчно за ръката, сякаш досега не бе държала детска длан, и го накара да я последва. Бащата все още не беше проговорил. Явно Алекс не беше голям приятел с децата, докато Лизел се стараеше достатъчно, дори и за съпруга си. Когато влезе в апартамента, Оливър беше отпратен веднага в малката си като кутия стая. След време той съвсем я беше превърнал в кутия, най-вече във въображението си. Отвъд крехката му врата на стаята се чуваше някакъв малък спор, но отделните думи не достигаха до ушите му и той не успяваше да хване тяхното истинско значение. Затова пък до него стигаха всякакви необичайни думи като ,,шапкар” , ,,обущар” , ,,притеснение” . И тези думи нищо не му говореха.
След няколко часа той беше повикан от гърления глас на баща си ,за да яде. Нямаше никакво желание за това, но се подчини.Отиде в кухнята, която май беше по-малка и от стаята му ( а стаята беше едно легло, маса, стол и лампа, която всъщност висеше от тавана), лампата едва светеше и баща му се мъчеше да я оправи. Беше се качил на един стол и въртеше крушката злобно. Развинти крушката и нареди на Оливър да се качи на стола и да я държи близо до мястото , откъдето я беше измъкнал.Баща му, приемният му баща ( който беше във всеки случай по-добър от предишния, който така или иначе си беше тръгнал) излезе и затръшна вратата. През това време Оливър беше накаран от майка си да донесе свещи и да ги запали с кибрит.


Запали жилището. Нехайно. Невинно детско лице и детски ръчички запалиха къщата.Не беше еднократно. Но вторият път беше нарочно.
Караше шестнадесетата си година, теглейки куфар.

Баща му, който от няколко години само ругаеше, беше починал.Майка му не знаеше за бягството.


След няколко часа той вече се намираше извън Германия.

Добре дошъл във форума