Часовник.
Вход
Изтегли си късметче.
Кой е онлайн?
Онлайн е 1 потребител: 0 Регистрирани, 0 Скрити и 1 Гост Нула
Най-много потребители онлайн: 22, на Вто Юни 02, 2020 7:37 am
Latest topics
Ивон Блу Картър
2 posters
Страница 1 от 1
Ивон Блу Картър
Ивон Блу Картър
19-годишна
Турист
-amanda seyfried-
Хората винаги са ми казвали: "Приятелите са тези, на които можеш да разчиташ, тези, които винаги ще са до теб", а аз от своя страна... е, никога не съм им вярвала.
Дълги някъде до плешките светлоруси къдрици, спускащи се свободно по раменете ѝ като водопади. Снежнобяла кожа, гладка като порцелан, но на допир нежна като коприна. Пронизителни кафяво-зелени очи, чийто цвят все още не можеш да определиш. Външно приличаше на млада жена, но детското ѝ излъчване още не я бе напуснало. Това виждаше всеки, който погледнеше снимката на първата страница от една стара тетрадка, намираща се в една още по-стара и празна стая. Разбира се, от изображението не се разкриваше почти нищо. Дори височината на момичето, което достигаше едва 163 сантиметра. Не разбираш за миналото, характера и трудностите, през които е преминала. Затова обърни на следващата страница, там всичко е написано.
Ивон Иви Блу Картър. Това е едно до болка познато за мен име. Чудите се защо? Защото така се казвам. Това е името ми от вече деветнадесет години. Не особено много време, за което са ми се случвали неща, за които повечето хора изобщо не са и замисляли. Не знам дори защо го правя. Да пиша историята си, имам предвид. Просто имам чувството, че трябва да оставя завета си за хората в бъдещето, да ме помнят и да знаят, че съм съществувала. Божичко, звуча като баба си, лека ѝ пръст. Всъщност, изобщо не го правя за това. Просто исках да ви заинтригувам и май успях, щом четете и по-нататък. Добре, спилям да ви пиля нервите, въпреки че съм особено добра в това. Всъщност, когато започна да говоря, аз не мога да се спра, винги имам какво да... ох, спирам, спирам.
Преживяла съм болка. Прекалено много болка, за да я описвам, защото ще си причиня още повече. Изляла съм толкова много сълзи. Повече, отколкото един човек за целия си живот. А съм само на деветнайсет. Животът е прекалено несправедлив към мен. Той е несправедлив към всички, които са справедливи и почтени към него. Сякаш им го връща тъпкано. Проблемът беше, че не знаех почти нищо за себе си.
Бях родена точно преди деветнайсет, на осми май в един малък град, намиращ се в предградията на Оксфорд. Майка ми и баща ми...не ги познавам. От малка бях захвърлена на улицата. Помня, как се молех на хората за един грош, за да мога да си купя късче хляб, как се събуждах в пет сутринта, за да отида първа на градската чешма, защото нямах възможности за каквато и да е било вода. Но явно съм имала малко или повече късмет, защото един ден видях един човек, който носеше шапка, закриваща лицето му. Подаде ми парче шоколад и се усмихна едвам забелязано. Аз се поддадох на изкушението и се доближих, не мислейки за последиците.
Май това е най-умното нещо, което бях правила някога. Това се оказа един от най-богатите хора в Англия - Джейсън Пърсивал. Заведе ме в имението си в едно закътано местенце, където няколко прислужници веднага ми поднесоха топла супа, а след това ме заведоха в една голяма спалня, дадоха ми чисти дрехи и ме изкъпаха. Той ме осинови. Беше моят баща, когато дори и родният ми баща не беше такъв. Отгледа ме и ми даде покрив над главата. Обикнах го, да. Той беше единственият ми близък човек. Единственият, на когото можех да се доверя, да разчитам.
Станах на осемнайсет. Джейсън плати образованието ми, дори започна да издържа собствената ми квартира. Докато един ден не получих обаждане, че срокът за плащането на наема ми изтича. Странно. Джейсън винаги плащаше в началото на месеца. Опитах да се обадя, когато ми вдигна един познат глас - на една от прислужниците. Попитах къде е баща ми, когато ми съобщиха, че е починал. Не. Не. Не можех да го преживея. Не исках. Тогава с наследените пари започнах да пътувам. Сложих онази тъмна маска на лицето ми, която не разкриваше каква съм всъщност. Представях се за корава, непоклатима. Винаги съм вярвала само и единствено на себе си и ще продължавам в същия дух. След два месеца открих, че имам дарба. Всеки път, щом изпитах по-силна емоция, карах неща да се "взривяват". Например водата да започне да кипи, листите на бюрото да се разпръснат във всички посоки и така нататък. След още повече време дойдох тук.
Това е моята история (разказана в само две страници и дванайсет реда тетрадка малък формат). А каква е твоята?
19-годишна
Турист
-amanda seyfried-
Хората винаги са ми казвали: "Приятелите са тези, на които можеш да разчиташ, тези, които винаги ще са до теб", а аз от своя страна... е, никога не съм им вярвала.
Дълги някъде до плешките светлоруси къдрици, спускащи се свободно по раменете ѝ като водопади. Снежнобяла кожа, гладка като порцелан, но на допир нежна като коприна. Пронизителни кафяво-зелени очи, чийто цвят все още не можеш да определиш. Външно приличаше на млада жена, но детското ѝ излъчване още не я бе напуснало. Това виждаше всеки, който погледнеше снимката на първата страница от една стара тетрадка, намираща се в една още по-стара и празна стая. Разбира се, от изображението не се разкриваше почти нищо. Дори височината на момичето, което достигаше едва 163 сантиметра. Не разбираш за миналото, характера и трудностите, през които е преминала. Затова обърни на следващата страница, там всичко е написано.
Ивон Иви Блу Картър. Това е едно до болка познато за мен име. Чудите се защо? Защото така се казвам. Това е името ми от вече деветнадесет години. Не особено много време, за което са ми се случвали неща, за които повечето хора изобщо не са и замисляли. Не знам дори защо го правя. Да пиша историята си, имам предвид. Просто имам чувството, че трябва да оставя завета си за хората в бъдещето, да ме помнят и да знаят, че съм съществувала. Божичко, звуча като баба си, лека ѝ пръст. Всъщност, изобщо не го правя за това. Просто исках да ви заинтригувам и май успях, щом четете и по-нататък. Добре, спилям да ви пиля нервите, въпреки че съм особено добра в това. Всъщност, когато започна да говоря, аз не мога да се спра, винги имам какво да... ох, спирам, спирам.
Преживяла съм болка. Прекалено много болка, за да я описвам, защото ще си причиня още повече. Изляла съм толкова много сълзи. Повече, отколкото един човек за целия си живот. А съм само на деветнайсет. Животът е прекалено несправедлив към мен. Той е несправедлив към всички, които са справедливи и почтени към него. Сякаш им го връща тъпкано. Проблемът беше, че не знаех почти нищо за себе си.
Бях родена точно преди деветнайсет, на осми май в един малък град, намиращ се в предградията на Оксфорд. Майка ми и баща ми...не ги познавам. От малка бях захвърлена на улицата. Помня, как се молех на хората за един грош, за да мога да си купя късче хляб, как се събуждах в пет сутринта, за да отида първа на градската чешма, защото нямах възможности за каквато и да е било вода. Но явно съм имала малко или повече късмет, защото един ден видях един човек, който носеше шапка, закриваща лицето му. Подаде ми парче шоколад и се усмихна едвам забелязано. Аз се поддадох на изкушението и се доближих, не мислейки за последиците.
Май това е най-умното нещо, което бях правила някога. Това се оказа един от най-богатите хора в Англия - Джейсън Пърсивал. Заведе ме в имението си в едно закътано местенце, където няколко прислужници веднага ми поднесоха топла супа, а след това ме заведоха в една голяма спалня, дадоха ми чисти дрехи и ме изкъпаха. Той ме осинови. Беше моят баща, когато дори и родният ми баща не беше такъв. Отгледа ме и ми даде покрив над главата. Обикнах го, да. Той беше единственият ми близък човек. Единственият, на когото можех да се доверя, да разчитам.
Станах на осемнайсет. Джейсън плати образованието ми, дори започна да издържа собствената ми квартира. Докато един ден не получих обаждане, че срокът за плащането на наема ми изтича. Странно. Джейсън винаги плащаше в началото на месеца. Опитах да се обадя, когато ми вдигна един познат глас - на една от прислужниците. Попитах къде е баща ми, когато ми съобщиха, че е починал. Не. Не. Не можех да го преживея. Не исках. Тогава с наследените пари започнах да пътувам. Сложих онази тъмна маска на лицето ми, която не разкриваше каква съм всъщност. Представях се за корава, непоклатима. Винаги съм вярвала само и единствено на себе си и ще продължавам в същия дух. След два месеца открих, че имам дарба. Всеки път, щом изпитах по-силна емоция, карах неща да се "взривяват". Например водата да започне да кипи, листите на бюрото да се разпръснат във всички посоки и така нататък. След още повече време дойдох тук.
Това е моята история (разказана в само две страници и дванайсет реда тетрадка малък формат). А каква е твоята?
Ivone Blue Carter- Брой мнения : 1
Re: Ивон Блу Картър
Добре дошла при нас!
David Ravencraft.- There's three ways to do things, the right way, the wrong way and the way that I do it.
- Статус : : ...meanwhile in the middle of nowhere...
Брой мнения : 2
Страница 1 от 1
Права за този форум:
Не Можете да отговаряте на темите
|
|
Сря Юни 04, 2014 1:37 pm by Autumn.
» Градинката.
Сря Фев 26, 2014 11:38 am by Axel Muse.
» everything.
Сря Фев 26, 2014 10:26 am by Axel Muse.
» save ur face.
Сря Фев 26, 2014 10:14 am by Axel Muse.
» Нашите приятели.
Сря Фев 26, 2014 9:42 am by Axel Muse.
» Рангове?
Сря Фев 26, 2014 9:41 am by Axel Muse.
» Въпроси & Отговори.
Сря Фев 26, 2014 9:39 am by Axel Muse.
» Критики & Оплаквания.
Сря Фев 26, 2014 9:38 am by Axel Muse.
» Наказателен кодекс.
Сря Фев 26, 2014 9:36 am by Axel Muse.