Кафенето.

Незададения ми въпрос, който плахо се канеше да повдигне темата за живота и смъртта, потъна в гърлото ми. Добре, щях да внимавам. Последното нещо, което исках, бе да го засегна. Повечето хора си мислеха, изхождайки от привидната ми самоувереност, че съм безкомпромисна и безпардонна, но това не бе така. В действителност, когато се случеше да оскърбя някой, мен ме болеше повече от него и се чувствах ужасно. Но това бе друга тема.

Настоящата грабна вниманието ми и аз вдигнах любознателно вежди, настанявайки се на една маса.

- Наистина ли? - попитах, гледайки го право в очите и опитвайки се да уловя мисълта, която ми се изплъзваше. Но бързо се отказах и мислите продължиха своя ход в друга посока. - Всъщност, наистина е така. Светлината не може да пада нявсякъде по еднакъв начин, затова и едноцветните мебели ще бъдат в напълно различни един от друг нюанси. Нали?

Усмихнах се чаровно и затропах с пръсти по масата, оглеждайки се за сервитьорката.

-Да! Точно така мисля и аз, но никой друг не споделяше мнението ми, до сега!- засмя се Саша Лесбърн.- Толкова време отделих, за да наблюдавам фотьойлите, а другите не го оценяват.
Докато разговаряше за своите фотьойли, една от сервитьорките, която познаваше от изключително дълго време, дори не си спомняше кога се бяха запознали, долетя... е, не точно, но да кажем, че Саша бе забелязвал как тя почти не стъпва на земята, а някак си долита, макар и привидно да прави стъпки, ала беше сигурен, че краката й изобщо не докосваха пода. Извърна се към нея отново с усмивка и единственото, което каза бе:
-Обичайното!
Обичайното се състоеше от портокалов сок с една капка грейпфрут, която според духа прибавяше толкова хубав вкус, както и късметче, което по принцип даваха с кафетата, но понеже сервитьорката бе толкова изключително добра *и често се изчервяваше, когато Саша направеше някакъв вид несполучлив комплимент*, му донасяше почти всеки път, като се стараеше да са различни.

Срещала съм какви ли не ексцентрични хора, дори всеки ден виждах един такъв в огледалото, но Саша елиминираше всякаква конкуренция. Беше толкова странен, че чак ми беше приятно в неговата компания. Някак си ме успокояваше, че не бях единствената, която не бе нормална вече... Не предполагах, че денят щеше да е толкова интересен. Бях се настроила на вълна «ден като всеки друг» и, ако не бяха малкото пари, с които си наех стая, сега сигурно още щях да обикалям месността в търсене на някоя изоставена сграда, в която да пренощувам, преди да продължа пътя си на другия ден.

It’s a wonderful life…

Изведнъж усетих, че сервитьорката бе насочила височайшето си внимание към мен и мълчаливо ме чакаше да й кажа поръчката си.

- Една вода – смънках под носа си и махнах разсеяно с ръка. Бях се фокусирала върху нашият малък кръг на внимание, както го наричаха в школите по актьорско майсторство, и бях игнорирала останалия свят. – Ей, Саша – рекох си да се пробвам още веднъж. – Сигурен ли си, че си... жив? - захапах долната си устна в очакване на отговора.

В мига, в който въпроса му бе зададен, долната му устна затрепери като на малко дете, което всеки момент щеше да се разплаче, каквото щеше да направи и нашето голямо, мъртво дете. Очите му се бяха насълзили и ако не беше хубавото впечатление, което искаше да остави в новата си дружка, Саша непременно щеше да ревне на момента, но вместо това като един голям мъж, той преглътна големия рев, който бе задавил гърлото му.
- Жив съм!- защити се той и разбрал, че просто не може да сдържи сълзите и тихите си хлипания, Саша посегна към края на покривката и го дръпна силно, приближавайки го към бузите си, по които вече се стичаха сълзи.- Всички ме питат това. Ужасно е да те мислят за мъртъв, когато не си. Аз съм жив и ям бонбони и гледам детски, а не съм горе при свети Петър.
Не можеше да му се отрече, че така би могъл да стопи всяко женско сърце, но Саша бе напълно искрен в сълзите и думите си. Всички, които го познаваха от достатъчно време бяха наясно, че няма начин, по който да му се обясни какво всъщност е. Не приемаше възможността да е умрял и винаги оспорваше това с яденето от бонбони като ги обвиняваше, че те са виновни, че нямат вкус, а не неговата липса на живот, защото се смяташе за най- живият човек на света.

Аз. Съм. Ужасна.

Сериозно. Беше такъв срам, че нямах никакъв опит в тези неща. Трябваше да усетя, че това му е болна тема и да не го закачам повече, но явно проклетото ми любопитство отново ми изигра гадната си шега, показвайки ми какво чувство за хумор можеше да има живота - изпъстрено със всякакви нюанси на черното. Или май само на мен ми се струваше така?...

Сърцето ми се сви. Ударих си няколко шамара мислено, за наказание, и веднага скочих на крака. За секунда се озовах до странното си приятелче и, точно като дете, което е направило някоя беля (и впоследствие е осъзнало вината си), обвих ръце около Саша, стисвайки го така, че не бях сигурна дали можеше да диша... ако изобщо му бе нужен въздух.

- Извинявай - казах и го пуснах, да не би спонтанният ми жест да го изплаши. - Не исках да те разстройвам. Разбира се, че си жив. Мъртвите не могат да говорят, не могат да чувстват... Не могат да ядат бонбони. - усмихнах му се окуражително и тикнах в ръцете му една носна кърпичка, която извадих от пакетчето в задния джоб на дънките си. - Когато те питат това, не им обръщай внимание. Ти си жив.

-Мислиш ли, че те са лоши? Защото аз го мисля!- под смръкна Саша, докато бършеше сълзите си, които изглеждаха доста истински и наистина крокодилски.
Обви ръцете си около кръста й, така както бе застанала до него, това не бе трудно и я прегърна доста по- силно от нужното, за да изрази положителните си чувства към казаното от нея. Отдавна не му бяха казвали, че си е напълно наред и е жив.
Беше готов да боготвори всеки, от чиято уста е излязло подобно нещо, стига то да беше в полза на живото мислене на духа.
Сервитьорката отново довтаса летяща на милиметри от пода, почти незабележимо, носеща таблата с поръчката доста стабилно за човек. Остави поръчаното на масата и демонстративно се врътна, навярно недоволна от нещо, което Саша определено не разбираше и не искаше да разбира по какъвто и да е повод.
-Ти си толкова мила, Харли! Напомняш ми на котето, което отглеждах в една от стаите на първия етаж, за жалост то умря от прехранване, но аз се стараех да му давам всичко, което му е нужно, кълна се!
Беше си грижовен по душа, но грижовността му наистина можеше да е пагубна за доста същества, затова при никакви обстоятелства не се оставяйте в ръцете му! Дори ако от това зависи живота ви... може малко след това да няма какво да зависи.

Той ронеше сълзи, но и аз бях на косъм да го направя. Очите ми се зачервиха и очертанията на всичко около мен се размазаха и изкривиха. Примигнах веднъж и всичко отново се изправи, но не задълго. Това ми беше слабото място на мен - никога не ме бяха прегръщали. Беше наистина интересно как една прегръдка можеше да ме накара мен, вечният боец, да се превърна в бебе, на което сякаш са му отмъкнали биберона. Или мечока. Или просто са го прегърнали в точния момент.

- Благодаря - процедих през зъби, борейки се с порива си да се разплача и преглъщайки с усилие. Мразех да плача, караше ме да се чувствам слаба, а това бе доста опасно състояние. - Те... Наистина трябва да са... лоши, за да ти... - подсмръкнах и изправих глава. - Наистина трябва да са лоши, за да ти казват такива неща. - извърнах се към него, с въпросителен знак, изписан в плувналите ми във вода очи. - Защо им позволяваш?

- Те никога не се съобразяват с това, което им казвам. Изобщо не ме взимат на сериозно и винаги говорят такива неща! А аз нямам представа как да ги спра, когато постоянно ми повтарят ужасните неща и как много от тях също били мъртви и трябвало да приема истината.- изрецитира обощението на всички думи, които бяха изречени по негов адрес.
Отдели се за момент от Харли, за да издуха носа си с носната кърпичка. С точен мерник я хвърли в кошчето до ъгъла на стената. Рядко му се получаваше, но днес може би ориентацията му бе решила да се държи прилично и да не го излага точно в такъв чувствен момент. Вдигна глава, за да я погледне, но погледа му доста трудно се фокусира върху й, достатъчно всъщност, за да разбере, че бе успял наистина да я разчувства поне мъничко.
-А не мога да приема нещо, което не чувствам така и което не е истина.- довърши Саша, нацупил долната си устна по особено сладък начин, който издаваше недоволството му по чуждите думи.

Закимах енергично с глава, съгласявайки се с думите му, при което ми движение една сълза се търкулна по едната ми страна и ми идеше да се самоубия. Моменталически вдигнах ръка и изтрих мократа следа от кожата си, малко по-рязко, отколкото исках да изглежда. Не трябваше да се излагам, не и сега, изобщо никога. Аз не плача. Аз не плача. Аз съм силна.

Мхм, много забавен виц.

- Не им позволявай да ти казват в какво да вярваш - промълвих накрая, стараейки се да не ми трепери гласът. - Истината е относително понятие и тя е само и единствено в сърцето ти - насилих се да се усмихна отново. - И на мен са ми казвали, че съм самонадеяна и арогантна, че не заслужавам да живея, че нямам шанс да стигна от Африка до Америка и че не съм добре с главния мозък, но аз... Не знам дали опровергах всичко - признах си, загледана в ръцете в скута си. След това отново вдигнах глава, на лицето ми бе изписана някаква инатлива твърдост, когато се пресегнах и си придърпах шишето с минерална вода. - Обаче знам, че всички тези неща са глупости и не позволявам да ме засегнат. Съветвам те и ти да направиш същото.

-Арогантна?- облещи се Саша Лесбърн срещу нея.- Тези ужасни хора! Как са измислили такова нещо?
Говореше възмутено и нацупено на онези непознати, които очевидно не говореха истината или поне все още не бе срещнал тази страна на Харли, пък и беше убеден, че толкова нежно изглеждащо същество не би могло да има толкова лоша страна в себе си. Навярно някой просто бе направил нещо лошо и така си бе навлякъл гнева на новата му дружка. В такива моменти наистина не разбираше защо хората се оплакват, когато сами са виновни.
Призрака посегна към чашата си и разбърка съдържанието със сламката. Доближи я до устните си и отпи и О! Течността не излезе от никъде, което бе странната аномалия в съществуването на подобни на неговия вид. Саша почти усещаше прекрасния вкус на сокчето, но само почти! Хубавото бе и че не изтичаше, защото хич не му се искаше да отиде и да си смени панталоните, а целия хотел да шушука, че се е напишкал като малко бебе.

Понякога искрено ми се искаше учените по-бързо да намерят начин да живеем на Марс, за да се махна от тази проклета планета. Хората бяха ужасна раса. Бих предпочела да съм цвете, или животно, отколкото човек... Но животът никога не пита, така че беше напълно глупаво да се тормозя заради такива неща. Може би неслучайно съм тази, която съм; може би съм Харли Бентън, защото точно тази трябва да бъда.

Засмях се.

- Повярвай ми, хората са инфаркто гадни - отворих шишетето с минералната вода и отпих солидна глътка. - Говорили са какви ли не още гадости за мен, но на мен не ми пука. В крайна сметка, винаги си тръгвам. Никога не оставам на едно място повече от месец.

Скитническият ми начин на живот ми харесваше. Не можех да се оплача, макар и да нямах почти никакви пари, да пътувах на стоп (това бе особено опасно за младите момичета) и рядко да отсядах в мотели. Е, сега беше изключение, защото имах малко повече пари и можех да си позволя да се чудя как да ги похарча.

- Хей, Саша - обърнах се към него. - Ти си от Русия, нали?

-Да! Родом от там и живял доста дълго там, макар да съм прекарал няколко години след раждането си на друго място, което никак не си спомням- призна Саша.- После дойдох тук с годеницата си и не си спомням коя година ми е в хотела.
Не изглеждаше съкрушен от факта, че не помни колко време стои в хотела, нито пък се притесняваше, че би трябвало да е пръснал милиони, за век и половина само от нощувки тук. Обясняваше си факта, че никой не му искаше пари с това, че е толкова редовен клиент. Или пък в краен случай си представяше, че е една огромна досадна конска муха, която никой не харесва, но все пак не пречи на никой, затова и никой не го гонеше от меда. Е, не пречеше е силно казано. По Хелуин го прихващаха едни по- луди и тогава започваше да разхвърля всичко из хотела в търсене на нещо, от което да си направи костюм. Миналата година се маскира като призрак и определено маскировката му бе изключително правдоподобна, като се има предвид и че не му беше нужно да носи маска или някаква специална дреха, за да бъде такъв.
-Но, но... няма да си тръгнеш скоро от тук, нали?

Въздъхнах през носа и отново посегнах към шишето с минерална вода. Пресуших го до половината. Не, че бях жадна, просто обичах много водата - можех да пия с литри, можех да стоя във водата с часове, без да ми омръзне. Бях като риба, която на сухо се мята агонизиращо, ако до себе си няма поне капка вода.

- Не знам - признах си накрая и оставих шишето на масата, играейки си с капачката. Бях забила поглед в ръцете си, чиито пръсти премятаха малката синя капачка. - Аз не живея никъде и постоянно пътувам. Останали са ми малко пари, които сигурно ще ми стигнат за още една нощ тук, и след това... - вдигнах глава. - Ами, предполагам, че просто ще продължа напред. Ще изкарам малко бързи пари и ще се омета от тук. - усмихнах се. - Цял живот съм била скитница, не мога да остана на едно място.

Погледнах за момент руската си дружка, усмихвайки му се окуражително. Такива ситуации за мен не бяха никак рядко срещани - пристигане>приятелче>сбогуване>заминаване>забвение... Това беше формулата на живота ми, но не се оплаквах. Дори ми харесваше. Беше толкова по... разнобразно.

Саша се натъжи. Не обичаше да се разделя с приятелите си и като цяло не обичаше да губи определени личности от живота си, които му се струваха достатъчно приятни и забавни. На лицето му се насади онази по детски натъжена физиономия, която се появяваше в редки случаи на силно разстроено състояние.
-Ами, ако намеря пари, ще останеш ли?- с надежда попита и се намести на стола си.
Наведе се напред, готов да разкаже плана си, ако случайно приятелката му се съгласеше на този вариант. Знаеше къде една стара дама, която отдавна бе напуснала хотела, може би преди около петдесет години, бе забравила ценностите си. Често отваряше този шкаф, намиращ се в една от стаите на втория етаж и се любуваше на перлената й огърлица и скъпите диамантени обеци. Понякога му хрумваше да й ги върне, но веднага се сещаше, че вероятността да е жива е напълно минимална. Пазеше ги и не казваше на никого за тях, знаещ че все ще му потрябват някой ден или ако не на него, то на някой който наистина има нужда, както в случая.

Страдах от една болест, наречена Майка Тереза. Симптомите й се изразяваха в нуждата да помагаш на другите хора, дори и прецаквайки себе си по най-гадния начин; да мълчиш и да се усмихваш дори когато ти идва да скочиш и да си вземеш обратно даденото; да се чувстваш виновен, когато някой ти предлага нещо, което би улеснило живота ти...

... Както се чувствах аз сега. Повечето в такива ситуации казваха „Неудобно ми е...”, в превод: „Убеди ме ти, защото иначе ще изглеждам нахална”. Аз казвах...

- Ааа, не – смръщих се. – Не мога... Смисъл такъв, че ми е гадно да получавам пари, които не съм заслужила. Ще си намеря някаква работа и ще изкарам пари, но... Не мога да остана вечно в хотела – погледнах за миг Саша, но не достатъчно дълго, че да го стресна с твърдия си поглед и рязката промяна на емоциите... Изведнъж в ума ми светна зелената лампичка и аз се развълнувах от идеята, осенила съзнанието ми. – Мога да започна работа тук. Хей, в хотела има някакви свободни места, нали? Все някой ще ме наеме на някой пост, нали?...

Погледнах го с поглед, изпълнен с надежда, очаквайки отговора.

-Разбира се, че има. Напоследък в хотела се търси доста работна ръка, сигурен съм, че ще се намери място и за теб.- кимна Саша.
Посегна към чашата си и отново отпи, усещайки съвсем лекия привкус на грейпфрут. Погледа му се вдигна към стенния часовник, минаваше почти десет часа. О, часа за лягане в гардероба и издирване на Нарния на сън. Не беше добре да го прекрачва, но пък можеше да си позволи още петнадесет минути свобода преди да се прибере в стая номер 42 и да се вмъкне във вградения гардероб или пък в скрина до него, за да захърка, или поне си мислеше, че спи, докато не станеше седем сутринта. Тогава щеше да стане и да се разтърси из градината за току що разцъфтели цветя, каквито по това време на годината нямаше, но пък нищо не му пречеше да се надява.
- Но може би да го направим утре? Часът ми за лягане почти минава.- закима потвърдително Саша.
Беше почти като малко дете с този час, но обичаше да го спазва редовно.

Зарадвах се на това потвърждение и на лицето ми се разля усмивка. Супер. За първи път щях да работя в хотел, и то в някакъв странен хотел насред пустошта, в който живееше дружелюбен призрак. Чудех се дали останалите бяха наясно с този факт, но не смятах да разпитвам. Не ме интересуваше дали щяха да ме помислят за луда, ако попитам; просто щом Саша не искаше да се задълбава във въпроса, тогава нямаше да задълбавам.

Бръкнах в задния джоб на дънките си и извадих първата пипната хартишка. Оказа се смачкана банкнота от два долара. Хвърлих я на масата и скочих на крака, взимайки шишето, в което още имаше минерална вода.

- Още сега отивам да видя какви свободни места има – казах и посочих банкнотата. – Моля те, плати ми водата. Ако остане ресто, задръж го или го подари на сервитьорката. Чао! – махнах му с ръка, усмихвайки се. – До после.

И изхвръкнах от кафенето.

- Спрайт - кимнах на сервитьорката и тя тръгна.
- Аз се радвам,че намерих приятелка тук,аз от днеска съм управител на хотела ,а още никой не познавам ,дано са добри ...
Сервитьорката дойде :
- Ето ви поръчката.

Седях в кафенето пред мен имаше кафе но знаех,че няма да мога да го изпия просто вдигах чашата все едно пия. Пушех цигара поне това можех,но само тук можеше да усетя вкуса на храната и пиенето,като се намирам сред други хора. Радвах се,че модата отново се бе върнала на мога и дрехите ми не изглеждаха толкова ретро. Изглеждах дори елегантна.

-Да заповядай.
Показах мястото си до мен,като и се усмихнах. Беше хубаво да си имам не жива компания. Бутнах към нея кутията с цигари и казах:
-Заповядай,само това можем да правим без да изглеждаме съмнителни.
Бях я засичала из хотела и тя бе като мен но явно аз бях по старичкия дух.

Кимнах и тя май не усещаше и не виждаше разликата,само че аз бях доста от дълго тук и знаех абсолютно всичко:
-Изабела приятно ми е но може да ми казваш Изи.
Усмихнах и се и изтръсках цигарата,като отново я вдигнах и дръпнах:
-Ти си тук само от 42 години,аз съм от 115 години.
Прехапах устни,не бях гневна явно не наближаваха дните на убийството:
-Явно сигурно е Февруари,губя понятие за време понякога.
Говорех тихо,колкото тя да ме чува.