Киното.

Кой, обяснете, би отказал денонощно кино? Или поне нощно... но кой би го направил? Не и Саша Лесбърн, който се приготви да присъства на поредната прожекция на "Котарака в чизми", заедно в групичка с няколко безстрашни дечица, които недоволстваха от забавянето на филма. Но, разбира се, той нямаше да започне без нашият мил герой, който се тътреше между диванчетата с огромно картонено нещо, пълно с пуканки до горе, чието име все забравяше и така и не се опитваше да го запомни. Под едната си мишница носеше кроасан, а под другата огромен пакет с шоколадови бонбони, мислейки си, че ще успее да опита вкуса на всяко едно от тези три неща, което си бе една огромна заблуда на малкото му мозъче.
С детската си усмивка се настани на най- последното канапе, от където имаше прекрасна гледка към плоския екран и виждаше много по- добре от всички онези малки дзверчета, които говореха през цялото време на прожекцията. До себе си разположи картоненото нещо, бонбоните и кроасана. Събу прилежно обувките си и качи краката си на облегалката на дивана пред себе си. Напъха две от пуканките в устата си и задъвка, явно мислейки се, че може наистина да направи подобно нещо, но единственото, което се случваше бе изпадането на пуканките една след друга на седалката.

Котаракът в чизми. Боже Господи, Аллах, Буда и Кришна. Когато видях постера отвън си помислих, че се бъзикат. Уви, не бе шега. Действително в момента на екрана вървеше любимия ми котарак с пет размера по-големи обувки. Спомням си как ни разказваха приказката в сиропиталището: "Имало един котарак с ботуши и приказката свърши. Хайде по леглата."

Повярвайте ми, никак не бе интересно така.

Събралата се на първите редове детска градина запротестира срещу моето епично нахлуване в кино салона, но аз ги удостоих със заслужено пренебрежение и се настаних на последния ред. Не знам защо винаги сядах най-отзад - в автобуса, в училище, в киното, в кафенето... Винаги бях в сенките, отзад, виждайки всичко и наблюдавайки живота като на лента. Може би, защото някои хора бяха прави. Можи би защото наистина бях смахната.

Не, че го вярвах в действителност. Понякога се замислях над въпроса, но никога не допусках отговорът да е твърдо и неопровержимо ДА. Обаче, щом главата ми апатично се обърна наляво и фиксирах с поглед един мъж, седнал недалеч от мен, опцията с психичните отклонения внезапно доби голям шанс за истинност.

Не, не бях уплашена. Бях изненадана. Шашната. Този човек... Та той сякаш не можеше да яде пуканки! Тоест - бе биологично невъзможно. Придвижваше ги към устата си, хапваше ги, но те тупваха на седалката, на която седеше, сякаш нямаше никой там.

Постоях няколко секунди втрещена, преди да се осъзная и да му кажа на висок глас:

- Моля те, кажи ми, че страдам от параноична пизофрения.

От първите редове се разнесе раздразнено шъткане, но аз изобщо не дадох знак, че съм го чула.

Саша се извърна чак, след като регистрира недоволството на малките дзеврчета на първите редове. На лицето му се появи някаква изненада, сякаш за първи път виждаше жена и то толкова симпатична. Но като цяло причината нямаше нищо общо с това, по- скоро бе свързана с...
-Не съм единствения любител на детски филмчета!- извиси глас Лесбърн и запляска с ръце възторжено от откритието си, което го направи безумно щастлив, че не бе вълк единак в това отношение и в този хотел, пълен с толкова много възрастни, че направо му се струваше безрадостна картинката.- Не се притеснявай, може да си направим таен клуб и да пазим тайната си от всички останали. Няма да кажа на никой, че си била тук и си гледала този филм, честна детска..
Саша постави едната ръка на гърдите си, а другата вдигна с длан към госпожицата. Приемаше възклицанието й по особено детски и странен начин, свързан с филма. Саша си усмихна и разтвори пакета с бонбоните. Изправи се малко и по приклекнал се приближи на мястото до госпожицата като пътьом се изплези на недоволно момиченце, което не спираше да му прави тихи забележки и се оказваше по шумно от него. Седна и напъха ръката си в бонбоните, вземайки един между пръстите си.
-Бонбон?- предложи, накланяйки пакета към непознатата.

Стоях няколко секунди като шибната с мокър парцал, без да мога да реагирам адекватно. Само мигах недоумяващо, а погледът ми се местеше от странния мъж към децата на първите редове. Щом те го виждаха, значи аз... Ами, това можеше да означава само две неща – или аз си бях наред и не ми се привиждаше нищо, или и те също бяха болни. Заразени. Нещо от калибъра на масовата истерия.

- И аз... обичам много... детски... филмчета... – отговорих накъсано, неадекватно.

Имаше и още един вариант. Може би на мен не ми се привиждаше и всичко беше истинско, а хлапетата тук просто са свикнали с такива феномени... с паранормалното. Не, че имах какво да залагам, но бих заложила всичко, обзалагайки се, че всъщност не общувах с човешко същество. Обзе ме странно вълнение, което се надигна в мен и ме подтикна да отговоря на поканата му.

- Да... – кимнах накрая разсеяно и бръкнах в пакетчето, взимайки си един бонбон. – Благодаря...

Консумирах бонбона без дори да го сдъвкам и това, много ясно, доведе до своите последици. Вдигнах такъв шум с кашлянето си, че отново приковах ядосаните погледи на всички присъстващи покемончета. Господи, как можеха да бъдат толкова жестоки към едно борещо се за въздух момиче?! Докато се биех по гърдите и се чудех как може да съм такъв заплес, детската градина се бе извърнала назад и с някакво дразнещо раздразнение цъкаха с език и извъртаха очи.

-Олеле, госпожице!- стресна се Саша.
Скочи моментално от мястото си, не че прав или седнал щеше да направи нещо по- различно. Голямата му като тиган ръка я тупна веднъж- дваж по гърба в опит ударите да не й изкарат всички органи през устата. Нямаше да е толкова приятна картинка, а и дълго след това Саша щеше да се самообвинява и за пореден път да прекара повече от месец в някой от гардеробите в търсенето на Нарния. Обикновено подобни търсения свършваха бързо, след като някой неканен гост, платил си да отседне, го намереше и се изнесеше от хотела с триста без дори да го изчака да обясни наличието на себе си в голямата мебел.
-Не умирайте! Не е полезно, а и няма да мога да създам знаменития си клуб с друг, мадам!- възторжено шепнеше Алекзандър, докато продължаваше да си я потупва, наведен над нея и сякаш чакаше момента, в който самият той щеше да получи шамар, който да го върне на мястото му или пък в най- безболезнения начин щеше да мине през него както повечето летящи предмети.

Да умра? Аз? След всичко, което преживях, това звучеше като някакъв виц, като изрязан кадър от убийствено смешна комедия, на която се смееха дори гробарите. При равни други обстоятелства бих се засмяла, но сега обстоятелствата не бяха нито други, нито равни. Така че се ограничих само да отворя широко очи и агонизиращо да си поема дъх...

... успешно.

Ах, добре че бе този мъж да ме потупа по гърба (дори и с риск от ударите очите ми да изхвръкнат от орбитите), иначе досега да съм затъркаляла по пода. И преди ми се беше случвало да се задавя, но в съня си. Тогава пак бях в някакъв хотел, заспала на една от масите в бара, и едва не умрях. Можех ясно да си спомня паниката, която беше изместила кръвта във вените ми и циркулираше из цялото ми тяло. Ужас. Но това беше минало, и това сега мина, така че... Все тая.

- Ох, благодаря ти – казах с дрезгав глас, подходящ за някой разтърсващ метъл хит, и вдигнах поглед към мъжа, който ми беше помогнал. Прочистих си гърлото и облекчено въздъхнах, отпускайки се на мястото си сякаш гравитацията бе най-големият ми враг. – Вече съм ти заклет фен – засмях се леко. – Впрочем, как се казваш?

Саша си отдъхна, имаше чувството, че не бе дишал повече от нея, което може би си бе вярно, макар да вдишваше и издишваше по навик, въздуха определено не му беше нужен. Но пък напрежението, по време на задавянето й, което може би бе ненужно в повече, се разсея и остави отново само доброто му настроение. Не можеше да се оплачее от липсата на такова, освен когато не го хванеше някоя дълга депресия, каквато не го бе хващала от около четири часа и половина, когато за последно бе в гардероба на 42 стая.
Седна, вече успокоен на мястото си и с някакво разочарование установи, че вече бе изпуснал петнадесет минути от филма, докато разговаряше с дамата и й помагаше да се отърве от лошото задавяне с хубавите му шоколадови бонбони.
- Знаех си, че им има нещо на тези бонбони, никога не мога да усетя вкуса им.- въздъхна отчаяно духът.- О, колко неприлично, аз съм Саша Лесбърн, а Вие сте?
Саша стигна до извода, че този филм няма да го гледа тази вечер и висенето в киното бе малко повече от ненужно. Смяташе утре да замени вечерта на "Титаник" с поредната Дисни вечер, в която да стои сам.. или пък с новото си другарче, в кино салона и да се наслаждава на всички онези детски филмчета, които знаеше на изуст.
-Искаш ли да отидем да ти вземем нещо за пиене?- попита САша загрижено, полагайки ръка на рамото й.

- Харли Бентън - представих се на свой ред и осъзнах малко късно, че съм казала рожденото си име. По принцип се представях с други имена, някои женски, някои мъжки, но рядко използвах Харли. Особено Харли Бентън. И почти никога Харли Дево Бентън. - Бих направила реверанс, но обстоятелствата не го позволяват - погледнах към избелелите си дънки, протъркани и почти готови да се скъсат на две-три места.

За мен имената не бяха от кой знае какво значение и не им придавах голяма важност. Нямаше значение как се казва никой - дали ще се казва така или иначе, той си остава все същият човек. Капиш?... Но самия факт, че казах истинското си име на един непознат, сам по себе си говореше за някакво по детски непринудено доверие, каквото не бях изпитвала от десет годишна.

- Няма да откажа една кола, минерална вода или каквото има - скочих на крака, готова да изхвръкна от киното с новото си другарче. И, още преди да му бях дала време да реагира, изстрелях въпроса, чието наличие в главата ми се бе превърнало в причината да се задавя: - Ти не си човек, нали?

-Човек съм, разбира се!- засмя се Саша искрено развеселен и леко озадачен от въпроса й. Наистина, от къде й дойде той? И защо толкова хора му го задаваха и после го разстройваха като му казваха, че е ритнал попа отзад... че е гушнал букета, че бял камък му пази сянка или някакви там подобни. Не беше вярно! Може би нямаше по- жив от Саша, според самият него. Не можеше да приеме, че е мъртъв и никога нямаше да го приеме.- Защо ме питаш такова нещо, Харли?
Наистина въпроса й го върна към предишният такъв разговор, който не завърши добре и за двете страни, особено за Сашинка. Бе преди повече от шест- седем години, когато едно детенце го обвини, че бил дух, тогава той направи онази физиономия ала "WTF?", а после след дълъг делови разговор самият той се разплака и каза, че никога няма да бъде повече приятел на момиченцето. Смяташе за много грубо държанието й.
Хвана ръката на Харли и я поведе през удобните канапета към изхода на салона, лек престой в кафенето нямаше да му дойде зле пък и нямаше търпение да обсъди всичко с дружката си по анимация.
-О, в кафенето определено ще ти хареса!

Вдигнах вежди. Явно не му се говореше за това или Мелинда Гордън просто бе забравила да намине през хотела, за да му обясни, че всъщност май не е особено човек... Или поне не жив. Това беше първата (или втората...?) ми среща с призрак и неадекватното ми поведение, гарнирано с липса на тактичност от моя страна ми бяха простени. Би трябвало да са ми простени. Не бях експерт в общуването с мъртвите.

Тръгнах по Саша с усмивка на лицето.

- Предполагам - казах, прескавайки купчина разпръснати по земята пред едно място пуканки. Тези малките изобщо не знаеха какво означава да пазиш чисто. - Не съм била в кафенето. Вчера дойдох, регистрирах се и легнах да спя в стаята си, тъй като от месеци не съм спала на нормално легло.

Усмивката ми се разшири, щом си спомних блаженото чувство да спиш в истинско легло, полагайки глава на истинска възглавница и въргаляйки се в истински завивки. Пейките в парковете и твърдите подове на изоставените фабрики не бяха никак удобни.

Двамата излязохме от киното и се запътихме към набелязаната дестинация.

Пристъпи напред, влизайки в залата по особено шумен начин, който можеше да накара и най- шумната тълпа да млъкне и да се обърне към него. Ето го, нямаше съмнение, че е той. На челото му сякаш бе изписано "заклеймен като луд", ала за себе си, Лев Андреевич изобщо не беше луд, не намираше нищо лудо в това да обичаш някой, който ти е дал толкова много опции за живот и всъщото време е поставил оградите на общественото мнение около теб. Ала Мария беше сякаш отживелица за Лев, не намираше веече същата тръпка, която оставяше тази велика жена в него.
Движеше се свободно между канапетата. Погледа му се фокусира върху женската фигура малко по- напред. Не му се стори необичайно. Тази част от хотела обикновено му се виждаше по- пълна, но днес беше самотна, тази вечер не привличаше клиенти. Може би филма не струваше, ала това не спираше Лев да се поглези от подобно удобство. Зави лекичко и мина в друг ред, докато не се дотътри елегантно до жената. Настани се на мястото до нея, загледан безизразно в екрана.
-Днес хотелското кино няма такъв успех.- констатира Лев преди да извърне погледа си към нея.