Фоайето.

Работа. Най-омразната ми думичка в момента. Идеше ми да...както и да е. Най-добре да запазя мислите за себе си. Минах през всички стаи като се сблъсках с какво ли не. Някои хора не знаеха за какво служат чаршафите, други въобще не си правеха труда поне да си оправят леглата. Скоро кошът ми се напълни с бели и не чак толкова бели чаршафи и с бързи крачки, колкото ми позволяваше товара се запътих към пералното помещение.
Трябваше да мина през фойето. Другият коридор в момента бе обитание да банда развилнели се духове и нито Саша, нито който и да било можеше да ги укроти. Затова като добро момиченце реших да заобиколя. Завих рязко и последваха няколко ругатни. Бях се блъснала челно не в кой да е, а Аксел. Пфф, цял хотел и пак се срещнахме. Добре, че наблизо нямаше остри предмети. Отметнах косата от очите си, за да го виждам по-добре и изпуфтях:
-Блонди, блонди...следващият път внимавай къде ходиш. Най-добре се пребоядисай-иначе бие на очи липсата ти на сиво вещество-ухилих се. Не ми стана гадно, всъщност обидите и цинизмите, както и явният сарказъм, само увеличаваха задовлоството ми. Карахме се винаги. Абсолютно винаги, щом се засечем. Като се почне от цветущи реплики, до скандали и хвърляне на предмети. Ето затова по-добре бе да няма нищо остро наоколо.

Е, не. Ако в този момент някой, облечен в тениска с надпис It's wonderful life, изкочеше пред мен и имаше неблагоразумието да ми каже, че днес е невероятен ден, бях почти сигурен, че ще си заслужа едно сядане на електрическия стол. Защо от всичките мъртви, живи, заспали, будни, тичащи, говорещи, подсмърчащи и прочие гадове в този хотел, трябваше да се натъкна точно на Рейвън? Какво, да не би в предишния си живот да съм сгафил нещо и сега да ме преследваше законът на кармата?... Предпочитах да налетя на Кинг Конг, отколкото на Рейвън.

Добре, мисли. Как можеш да я убиеш? По-силен си от нея, няма да е трудно. Можеш да я удушиш, да й счупиш врата, да...

Пф... Как ли пък не? Нали ако я убия, после няма да мога да се отърва от нея? Предпочитах да е жива, за да няма равенство на силите. Тя си беше най-обикновен човек, а аз бях... мъртъв. Което означаваше, че тя не може нито да ме убие, нито да ми причини каквото и да е. Не ми беше достоен противник.

Погледнах я отвисоко, а на устните ми се разля тънка усмивчица.

- Аз лесно ще се пребоядисам, но ти няма как да си пребоядисаш мозъка, съншайн - казах, чудейки се защо ли ми трябваше да минавам през фоайето, като можех да мина от друго място. - Ако имаш такъв, изобщо. Защото напоследък жестоко се съмнявам.

Не знам защо, но просто не можех да я понасям. Още от първия поглед я намразих. Не ми бе направила нищо, но всеки път, щом се сблъскахме, ставаше зле. Никога през живота (и смъртта) си не съм изпитвал такава непоносимост към някой.

- Всъщност - смръщих се -, от кой цирк каза, че си избягала?

-От същият, от който и ти-просъсках злобно.
Ако някой ни видеше определено щеше да си зададе въпросът "Защо толкова се мразят". Е, нито аз, нито Аксел, можехме да дадем правдоподобен отговор, който да задоволи ненаситното любопитство на някого. Беше омраза от пръв поглед.
Само като видех походката му, погледът му, дори прическата му-всичко това означаваше само едно "пренебрежение", ми идеше да го разкъсам на хиляди парчета и всяко едно да заровя достатъчно далеч. Е да, ама не. Беше мъртъв-най-голямото наказание, което можеше да съществува. Не ме убиваше по-простата причина-като дух щях да му вгорча хиляди пъти повече живота. Усмихнах се пред тази мисъл.
Огледах го от глава со пети и отбелязах, със съвсем сериозен тон, който всеки непознат би сметнал даже за загрижен.
-Знаеш ли....трябва ти промяна във визията. Нещо по...-махнах неопределенос ръка-женствено.
Ухилих се и стиснах по-силно коша, защото желанието да го фрасна с коша по самодоволното изражение бе изкушаващо голямо.

ще пиша по късно, че сега съм заета

Усмихнах се. Подсъзнателно разбрах, че вече беше безмислено дори да си помислям да продължа натам, накъдето бях тръгнал. Сигурно пак щях да остана с часове в компанията на това досадно човешко момиче, щяхме да се джафкаме и обиждаме, докато накрая не се сбием, не ни стане безинтересно (хм... слабо) или някой не ни разтърве... Пак щяхме да направим шоу.

- ... Каза празният сутиен - довърших думите й с дяволити пламъчета в очите. Щеше да й е малко трудно да ме ядоса или поне да ме накара да ми проличи. Ако не на друго, това място ме бе научило на търпение.

Вече ставах груб. Но не усещах никаква жал и нямах никакви задръжки или скрупули, щом опреше до Рейвън и нейното дразнещо присъствие. Беше ми като трън в очите, макар и по-голяма част от времето си да прекарвах долу в бара. И аз бях трън в нейните, личеше си.

- Сериозно - вдигнах вежда. - Не си ли чувала за подплънки?...

Това беше болна тема за мен и Аксел го знаеше идеално. Веднъж случайно намекна за това и сама издадох ахилесовата си пета. Естествено, как да пропусне да ме засегне и там.
Не можех да измисля нещо толкова оригинално в опит да му затворя устата, затова се поддадох на първичните си инстинкти и силно стиснала коша с пране замахнах към него. Бе прекалено учуден и изненадан от внезапно стеклите се събития и не успя да реагира на време. Кошът се удари в главата му, чаршафите се разхвърляха, а аз побесняла занареждах все едно го проклинам:
-Ти идиот, смахнат призрак такъв...-поех си въздух и изкрещях право в лицето ми, като с това събрах погледите на всички в хотела и бях сигурна, че ако хотелът ми позволеше да си тръгна щях да бъда уволнена-НАУЧИ СЕ ДА СИ ДЪРЖИШ ЕЗИКА ЗАД ЗЪБИТЕ, ЗА ДА НЕ СЕ НАЛАГА АЗ ДА ГО ОТРЕЖА. ЩЕ ТИ СМАЧКАМ ФИЗИОНОМИЯТА ПРИ ПЪРВА ВЪЗМОЖНОСТ!
Отпуснах немощно ръце и оставих коша върху главата му. Косата ми се бе разпръснала и затова леко я пригладих с ръце.

Изтърпях последствията от коментара ми мълчаливо, без да се съпротивлявам. Просто стоях сред чаршафите около себе си, с коша нахлупен на главата ми, и единственото нещо, което виждах, бяха кецовете ми. Господи, безкраят беше пред нас, трябваше периодично да подлагаме себе си на такива изтезания, за да си избием агресията, комплексите и изобщо недоволството, което носеше със себе си работата на това място... Прекрасно знаех, че този път нямаше да е последен. След него щеше да има още много такива случаи, много. Затова реших да не се ядосвам, макар и да бях на ръба да лиша Рейвън от здрава дясна ръка. Нямаше да използвам способностите си на мъртвец, не. Беше под достойнството ми.

Леко надигнах коша, колкото да ми открие гледка към разфучалото се блонди, и се усмихнах непринудено.

- Съншайн, недей така - казах и й смигнах игриво. - Напрежението води до стрес, стресът до инфаркт, а не ми се иска да те убивам. Не още.

Така и така бях обречен да живея, работя и съществувам на едно място с това гадно същество, поне да не си утежнявам положението със смъртта му. Някой ден, в далечното бъдеще, може би щях да се изкуша да я убия, и, кълна се, щях да го направя запомнящо се... Но не, не можех да си позволя това удоволствие, този лукс, който после щеше да ми излезе през носа.

- Освен това - продължих аз, махайки коша от главата си; изобщо не ми пукаше, че направихме шоу насред хотела -, смачканата ми физиономия няма да промени факта, че можеш да използваш чорапи вместо подплънки.

И й се усмихнах небрежно.

-Да не би в предишният си живот да си бил жена? По думите ти съдя, че имаш доста опит с женските принадлежности-ухилих му се злобно и се заех да събирам прането.
След няма и минути чаршафите отново бяха в коша, на сигурно място, а аз бях заела позицията си на студено и бегрижно момиче, чиято последна грижа е Аксел.
-Хъмм...езика ли си глътна-отбелязах и нахално вперих очи в неговите. Придържах коша с една ръка, а с другата въртях кичур от косата си. Не вярвах Аксел въобще да се е уплашил. Никога не се отказваше и речникът му "накарай Рей да се чувства гадно" беше бездънен.

- Нарича се обща култура - поправих я с философски вдигнат показалец. - Нещо, което ти изглежда го нямаш.

Може в в предишния си живот да съм бил пчела, гей или овен, нея какво я интересуваше? Не, всъщност знаех защо я интересуваше. За да можеше да ми тича по нервната щафета, но пресечеше ли финала, спечелеше ли си златната купа за първо място... Не мисля, че и Бог би могъл да й помогне. Тогава и остатъка от жалкия й животец щеше да се превърне в същински ад. Бях сигурен във възможностите си.

И понеже тя изглежда доста бързо се възстанови от състоянието "ТИ ГАДЕН УЖАСЕН ГЛУПАВ ОТКАЧЕН НЕНОРМАЛЕН СМОТАН, ЩЕ ТЕ УБИЯ", реших, че мога отново да я накарам да получи... пристъп.

- Но не се притеснявай. След един-два века тук може да поумнееш... малко - на лицето ми се изписа по приятелски серизоно изражение. - Аз ще ти помагам, разбира се, защото изглежда мисленето не ти се отдава особено.

Този път обаче нямаше да се поддам на изкушението да го халосам по главата с коша. Вместо това се прозях и театрално запърхах с мигли.
-Започваш да се повтаряш. Шегите ти винаги са плоски-направих едновременно отегчена и сърдита физиономия и се престорих, че съм видяла нещо страшно интересно зад гърба му.
-Все пак благодаря за помощта-ухилих се съвсем дружелюбно, макар намерениета ми съвсем да не бяха така чисти. Замълчах си и не продължих с иронизирането, по простата причина, че скоро щях да доближа лимита си, а и нямах особен запас от нападки по адрес на Аксел. Би трябвало вече да съм калена, откакто съм дошла тук с него не можем да се траем, даже се чудя дали не е мислел да ме убие. Е, не го мразех чак до такова безумие, беше по-скоро спротна вражда и разведрявах скучното си ежедневие с него. Понякога използвах обидите му срещу други хора, така че донякъде това "спортсменска" омраза ми бе полезна.

Добре играеш Рей. Само че те познавам от достатъчно дълго време, за да разбера какво се крие зад погледите и думите ти.

- Плоски да, защото нямаш чувство за хумор - казах и извадих една цигара от кутията, подаваща се от джоба на дънките ми. В момента, в който драснах клечката кибрит (не бях фен на запалките) и тя се въпламени, чух от някъде едно "Хей, тук не се пуши!", но го оставих да виси във въздуха без отговор. Какво, като тук не се пушеше? Аз бях мъртъв, заслужавах малка отстъпка. Вдигнах глава и погледнах Рейвън така, че да разбере, че исках да спре да ми замърсява въздуха. Издишах дима нагоре. След това направих леко движение с ръка и коша хвръкна настрани, чаршафите отново се разпиляха. - Опс, извинявай. Без да си искам. Искрено те моля за прошка и се надявам да пощадиш безполезния ми живот.

Спрях със сарказма и се усмихнах самодоволно, тръсвайки цигарата си.

Не можех да се сдържам повече. Заших шумна плесница на Аксел и дори фактът, че нямаше да я усети не ме спря. След като си излях част от яда се заех със събирането на чаршафите, стиснала устни. Много добре знаех, че отворя ли си устата ще си извоювам минимална заплата и спане на тавана.
Събрах чаршафите, които се бяха омотали един в друг и образуваха смешна бяла купчина.
-Писна ми. Писна ми да ми тровиш живота всеки божи ден.
Това бяха единствените думи, а после бясно се насочих към рецепцията. Всички ме гледаха уплашено, свиха се от пътя ми и ги разбирах. В момента не бях по-добра компания от Аксел.

*може да продължиш рп или да го завършиш...гледах да го оставя с отворен край

Гледах я как се отдалечаваше с коша в ръка, мрънкайки как й е писнало да й тровя живота... Съншайн, щом си тук, вече нямаш такъв, не го ли разбра?...

Боже, бях забравил какво е да те зашлевят. Последния път, когато жена ми удари шамар, беше през четиресет и пета, година преди да умра. Бях казал на една дама, че има страшен задник и, разбира се, си изпатих заради този коментар. Два пъти даже. Веднъж от въпросната дама и след това от сгоденото момиче, чийто любовник бях аз и заради която ме убиха по-късно. Но тогава бях човек, можех действително да се обидя, действително да почувствам плесниците. Сега вече някак си бях лишен от лукса да усетя болката. Единствената болка, която познавах, беше емоционалната... И все пак беше доста...

- Секси.

Вдигнах вежди с изненада. Това беше странно. Рейвън беше странна или поне факта, че я намирах за секси, въпреки, че не я понасях. Не можех да кажа, че я мразех, не... Просто не я понасях. И тя мен. Хм... Не бях очаквал такова нещо от себе си. Досега никога не я бях намирал дори за симпатична, както оставаше за привлекателна. Дали не беше от... плесницата?

Поклатих глава развеселен от хаоса, който представлявах емоционално. Най-накрая нещо забавно, което да разчупи скуката. Вътрешно ми се искаше да ида и да й се извиня, но моменталически отхвърлих този вариант като безумен и глупав. Ах, гордост. Седнах на едно от канапетата, за да размисля като хората, пращайки по дяволите работата, която бях тръгнал да върша. Работех денонощно от шейсет и шест години и заслужавам поне тази малка волност.

Бях с гръб към него, стиснала коша с чаршафите и с намерението да продължа започнатата работа, когато чух Аксел. Повдигнах въпросително вежди, макар той да не можеше да ме види. Смесица от объркване, изненада и задоволство се настаниха на лицето ми.

Никога, през всичките тези години, абсолютно никога не бяхме намеквали нещо такова. Да, беше привлекателен, всички камериерки му падаха в краката само с един поглед. Дори си мислеха, че имам тайна връзка с него. Грешка. Той бе последният човек, с който щях да се обвържа.
Обърнах се и огледах Аксел с мисълта "Дали не си е ударил главата някъде?". Той забеляза обърканото ми изражение и познатото пренебрежние плюс ироничната усмивка се появиха на лицето му.

-Това какво беше?-почти извиках.

Беше ми любоптно за непривчното му държане, затова се върнах и зададох отново въпросът си, макар в момента умът ми да бе зает с доста неприлични мисли, в които бяхме аз и той. Пфф..ужас. Как можех дори да си го помисля.

-Да не си се побъркал? Ти никога, ама никога-бях се приготвила за дълги обяснения, когато действията му прекъснаха думите ми.