Шезлонгите около басейна.

Хотела ме подтискаше. Стаята ме подтискаше. Липсата на пари ме подтискаше. Всъщност се чудех дали изобщо има нещо, което да не ме подтиска днес. Звучах като някоя депресарка и може би изглеждах така, докато влачех краката си из сградата на хотела в търсене на нещо интересно. А под интересно имах предвид най-вече нещо не особено легално и определено нещо, което не бих могла да правя в компанията на полицаи. Господи, толкова нощи бях спала по арестите, понякога когато нямах пари дори прибягвах до някоя глупост, за да ме вкарат на топло за една нощ... безплатно. На сутринта излизах и продължавах пътя си. Но сега... Не мисля, че дори бих могла да стигна до града. Бях се разбрала с някакво момиче, Аная, да ме прибере в стаята си, пък аз по-късно щях да й се изплатя... когато имах пари.

А как щях да се сдобия с такива, дори не ми се мислеше. Чак ме хващаше страх, щом се налагаше да се обърна към алтернативният метод за печелене; метод, с който се занимавах още от петнайсет годишна. Оттогава ме бяха хващали само веднъж – покрай строгия контрол на възпитателите в сиропиталището се бях научила да съм нещо като Джеймс Бонд, докато продавах наркотици. Супер предпазлива, появява се като сянка и като сянка изчезва. За мен се носеха легенди, което не беше особено хубаво.

Затова и си смених името.

В крайна сметка безцелното скитосване ме бе отвело до външния басейн. Без да му мисля много, се затичах и се гмурнах във водата, ей така, както си бях с дрехите. Не ми пукаше кой какво щеше да си помисли, отдавна бях свикнала да правя каквото си искам и да си давам пълна свобода. И сега не правеше изключение.

Постоях във водата известно време, преди да повее вятър и изведнъж да ми стане доста хладно. По принцип не бях никак зиморничева, макар и израснала в студената Русия. Обаче сметнах за благоразумно да изляза от водата и да се настаня на един от шезлонгите, с гръб към някакъв мъж, който пушеше нещо, подозрително миришещо на... рай грас, ако ме разбирате. Идеално. Потенциален купувач, който аз щях непременно да обработя. Въпрос на оцеляване, нищо повече.

Дори не го удостоих с поглед, така че беше невъзможно да го разпозная, дори и да го познавах. Просто съблякох раздърпаната си бяла тениска, оставайки само по сутиен, и изстисках водата от нея.Сигурно беше скандално, че се съблякох, но беше по-приятно да те наричат курва, отколкото да хванеш пневмония, а и аз вече бях свикнала с подобни епитети.

- Мога да ти продам най-добрия канабис, който някога си срещал – казах, без да се обръщам. – Хашиш, марихуана, каквото искаш. Имам от всичко. Цената не е за пропускане.

Погледнах към ръката му, сякаш бе нещо чудовищно, и мозъка ми автоматично започна да сканира лицето ми,сякаш там беше изписано колко опасен може би бе. В Русия още ме издирваха, а и тук също не бях непозната... Бях се постарала да залича акцента си и досега бях сменила около две-три номера, и не ме бяха хванали, но на моменти се превръщах в параноичка.

Накрая реших, че нещо ми хлопа, и стиснах ръката му с предпазлива усмивка.

– Толедо – казах името си, надявайки се да не е чел за мен в някой нискотиражен вестник.

По дяволите, та той беше просто консуматор! Не беше полицай, нито пък сериен убиец... Едва ли беше и изнасилвач, защото иначе щеше да ме гледа странно, когато съблякох тениската си. Бях в безопасност... Или поне ми се искаше.

- Имам магически гъби и кактус пейот – казах, игнорирайки перченето му. Като цената не бе проблем за него... тогава предполагам нямаше да има нищо против да забогатея? – Предлагам ти да си вземеш и от двете, преди да съборя това място и да изчезна.

Мислено се зашлевих през устата. Това звучеше откачено, но... Защо пък да не пална една клечка и да я хвърля за килима в някоя стая, която предварително съм изкъпала в бензин?... Така щях да се отърся от проклетата депресия.

Смеех се, макар, че не трябваше да ми е никак весело. Този явно беше чувал за мен и, макар и да ми беше приятен, би трябвало да го разкарам на момента. Но когато ми предложи от своето наркотично пиршество, просто не бях в състояние да откажа. Изкушението бе прекалено голямо за такава грешница като мен.

- Чувал си ме по... по... – нямах въздух и цялата се тресях от смях. – Телевизията и... вестниците...

Тъпачка! Тъпачка! Тъпачка!, крещеше вътрешният ми глас, но аз набутах в устата му памук и му залепих устата с тиксо. Сега не ми беше до трактатите на съвестта.

- Аз... аз съм Девора Константинова, руският дилър – продължих да си утежнявам положението и имаше нещо адски забавно в това. Казах нещо нецензурно на руски и зарових лице в свитата на топка тениска. Вече не ми беше студено, беше ми смешно. Накрая успях да си поема за малко дъх, колкото да кажа: - А ти откъде си?... Предполагам някъде от изток...