Рецепцията.

- Всъщност от кафето дойдох направо тук - ухили се момчето в отговор - не ме разбирай погрешно, но мисля че не съм единствения обитател на стая 42, нищо че от хотела се кълнят че няма никой друг там, аз усещам присъствие, а и доста често при отваряне на гардероба си намирам един мъж, който твърди че търси Нарния и се изпарява след това си изявление, много странно място е това тук.
Той се разхили на учуденото й лице, предположи че тази информация въобще няма да я шашне все пак преди около час бе видяла как самия той се превръща в куче и не откачи от това видение.
- Вече се чудиш дали да не си тръгнеш и да се обадиш на първата лудница която намериш в жълти страници, за да дойдат да ме приберат нали? - попита той със смях в очите. И въпреки думите си подаде дясната си длан към нея, за да я хване за ръка и опъна лявата някак победоносно на някъде и с полу висок глас каза:
- На там!

- Дух? - Алек пое дълбоко дъх и си напомни, че това не е най-странното нещо което му се случвало в живота му, така че няма за какво да бъде толкова стреснат ... макар че пулса му скочи, успя да овладее паниката си и гласа му спря да се извисява в най-високите алпийски трели, които сте чували.
- Имам ... имам дух в стаята? - гласа му се сниши до шептене - дух който обича детски филмчета? - вече не можеше да се сдържа и се преви на две пускайки ръката на момичето и хващайки се за корема. Смеха му огласи тихите коридори. Сълзи избиха на очите му и изведнъж бе загубил способността си да си поема въздух. Имаше чувство че дробовете му ще се пръснат, но някак си не знаеше как да спре придошлия смях.
След около три-четири минути успя да се успокой, пое на няколко пъти въздух, за да напълни вече колабиращите си дробове. Изправи се и изпъна дрехите си по себе си, като малко дете което ще го снимат в супер скъпарско фото студио.
- Извинявай - добави вече с нормалния си глас - но аз си мислех, че съм най-смахнатото същество в хотел, а се оказа, че има къде къде по шашав народ, като луд призрак, търсещ Нарния и обичащ детски филмчета.

- Значи имате леко луди служители, а? - Алек се засмя на идеята, как следващия път ще покани г-н Нарния да гледат заедно "Красавицата и звяра" и ще го стресне с пояснението, че той самия е нещо като Звяра в приказката ... Така де все пак въпросния господин не веднъж му бе изкарвал ангелите, можеше и той да го по-стресне малко нали така. Пак се отвея съвсем и забрави за компанията си, а Рейвън бе така добра да прекарва времето си с него.
Слушаше с интерес за хотела, сякаш от тази информация зависеше живота му, дори се замисли да си изкара смартфона и да започне да си води записки, но реши, че ще изглежда съвсем смахнат и се отказа от идеята, но все пак запаметяваше всичко дословно и после щеше да си го запише, не че си мислеше, че би могъл да загуби живота си. В това бе сигурен Дамата се бе погрижила да остане вечно млад, значи се бе погрижила и да не успее да се отърве от този прокълнат живот толкова лесно в най-добрия случай щеше и той да стане призрак, който от време на време се превръща в някое животно, наистина щеше да е смахнато.
И точно в този момент в главата му се настани един от онези досадни въпроси, които ако не ги изречеш на глас те тормозят постоянно и не те оставят на мира, за това Алек погледна русокоската и съвсем тихо попита.
- Ти ... ти си жива, нали? - гласа му сякаш се прекърши някъде по средата на изречението и той се прокашля - искам да кажа баща ти те е спасил от кладата, нали, нали? - някак си не му се искаше момичето с което разговаря да е мъртво и то убито по този особено жесток начин ... на клада.

Алек се настани удобно на мекото диванче и огледа обширното фоайе. Личеше си, че някога хотела е притежавал забележителен блясък, но някой доста се бе постарал да го заличи и да го направи негостоприемен. Над голямата входна врата имаше закачени две кръстосани секири, които имаха вид сякаш всеки момент ще се стоварят на главата на някой преминаващ от там, големия позлатен полюлей бе целия покрит с гъста паяжина и момчето можеше да се закълне, че в нея има увити живи същества, които се опитват всячески да се измъкнат от тънката, но здрава нишка която ги бе обгърнала, като малки мумии. Усмихна се, когато забеляза, че служителката на рецепцията всъщност стой в средата на дървения плот, сякаш се бе побила. До сега не бе обръщал внимание на тези странности, но сега, когато Рей му беше разяснила, че повечето са духове всичко сякаш си идваше на мястото и не му изглеждаше плашещо ...
Обърна се с лице към момичето и вдигна ръка сякаш неволно я погали с един пръст по скулата.
- Грешката бе моя, не трябваше да задавам такъв тъп въпрос, разбира се, че си жива - гласа му не бе по-висок от шепот, но би се заклел, че всички във фоайето го чуха, отдръпна ръката си от лицето й и още по-тихичко попита - а, защо го правят ... защо се опитват да изгонят всички? - беше му интересно, както винаги искаше да разбере защо дадено същество прави нещо си уж необяснимо.

- Е, не е чак толкова страшно, нали - усмихна се Алек на думите й, не проумяваше, защо тя толкова се притеснява. - не би било интересно ако само аз съм прокълнат в тоз живот - той се изплези, но осъзна, че се държи изключително егоцентрично.
- Извинявай, извинявай ... но наистина е добре да научиш, че не си единствения с такава съдба, някак си почвам да чувствам всички създания тук по-близки до себе си, може би това е мястото, което цял живот съм търси - опита се да обясни еуфорията си от преди малко момчето, но не му се получаваше особено добре. Все още звучеше като луд, който се наслаждава на нещастието на някой друг, а той въобще не беше такъв човек, по-скоро минаваше за състрадателен, от колкото за студенокръвно, зло човешко същество. Искаше да й обясни, че съжалява за това, че е сполетяна от проклятието на хотела, но в същото време и се радваше, че тя е тук в този момент и разговаря с него, как да обясниш нещо, което дори на теб ти е трудно да разбереш. Алек прехапа устни и замълча, решавайки че е най-добре да замълчи за малко, за да не изръси още някоя глупост.

Алек вдигна учудено очи към нея, как да избере най-страшното ... Бе се превръщал в какво ли не, включително и в слон в един килер на времето, когато бе дете и се бе стресирал от вещицата, която родителите му доведоха уж да се опита да му помогне, но тя изглеждаше досущ както едно дете си представя Баба Яга, гърбав нос с огромна брадавица и зловещи очи ... та мъника побягна в момента в който я видя и се набута в килера, където прислугата си държеше метлите и както си мислеше да не се превърне в нещо голямо, така и му хрумна идеята за слон ... и след това просто не е за описване, да речем простичко, че доста разшири килера за метли. Усмихна се спомена, но реши, че тя едва ли пита за някаква такава ситуация. Вгледа се в ръцете си някак съсредоточено и тогава му хрумна какво да й разкаже.
- Веднъж се превърнах в змия, знам, знам че има много хора, които харесват змии, но майка ми имаше параноичен страх от тези същества и тогава още не можех да се превръщам сам в човешка форма, та се наложи да седя свит два дни на кълбо в ъгъла и да чакам баща ми да се върне от командировка, за да ме преобрази обратно - вдигна поглед и я погледна в очите усмихвайки се, искаше да й покаже, че спомена не го е разстроил, а по-скоро му напомни за доброто старо време, когато имаше някой до себе си.

- Аз имам цялото време на света, пък и съм тук с цел, докато не махна това проклятие от себе си, няма да си тръгна, всъщност точно за това дойдох, митове и легенди разказват, че тук се събират хора с всякакви дарби, така че ще стоя тук и търпеливо ще чакам съдбата да ме срещне с правилния човек.- гласа му звучеше толкова твърдо, че човек трудно би могъл да оспори откачената му логика. Не искаше да чува, че правилния човек може никога да не посети този хотел, не го интересуваше в момента, чувстваше се на мястото си с всички останали странни обитатели, отдавна не се бе чувствал така.
- А, ти ще си тръгнеш ли някога? - изведнъж осъзна, че тя говори само за неговото заминаване, но не и за своето, стана му някак неприятно от това усещане, сякаш тя очакваше той да я изостави.

Алек се зачуди леко на отношението й и острите й думи, но веднага след това по лицето й се изписа такава вина, че момчето нямаше как да й се сърди за думите й. Не обичаше хората край него да се чувстват зле, все пак живота го бе научил, че трябва да се наслаждава на малкото спокойни и щастливи мигове, а този му се струваше такъв ... все пак рядко му се случваше да прекарва времето си в толкова красива компания и то в приятелски разговор, без да се притеснява да признае точно какъв е и от какво се страхува най-много. Да споделиш страховете си с някой ето това бе най-успокояващото нещо в живота или поне според него бе така. Хвана треперещите й ръце и я погледна в очите.
- Като намеря правилния човек, за моето проклятие, може би той ще може да се справи и с това на хотела, все пак има надежда, не се ядосвай, моля те - искаше да й вдъхне някакво успокоение, макар че май не се справяше добре - в краен случай обещавам, като се оправя и си тръгна някога, ако ти не можеш да те завържа и метна в багажника на колата и да те отведа от тук - той се ухили широко срещу тъжното й лице.

- Това не може да е истина - каза решително Алек - до колкото знам почти не се срещат проклятия за смърт, а повярвай ми знам много за проклятията, но не се притеснявай ще намерим начин да те измъкнем от този хотел. - каза го толкова сигурно, сякаш ей сега щеше да призове Вси Светии, които да премахнат всичко зловещо около този хотел и да я пуснат да излезе навън. Макар че нямаше подобни сили, той бе сигурен, че ако много искаш нещо рано или късно то го постигаш, все пак му костваха десет години опити, за да почне да си възвръща човешки образ сам, без чужда намеса, но накрая успя, за това и бе сигурен и разчиташе на човешката воля.
Желаеш да спрат за малко да говорят за проклятия и толкова лоши неща, трябваше му малко пространство и почивка от този разговор, за това попита първото нещо, което му хрумна.
- Разкажи ми за първото си гадже? - беше невероятно тъп и личен въпрос и идея си нямаше как дървената му кратуна го роди, но все пак бе нещо различно от проклятия, клади, призраци и смърт.

Алек се усмихна на въпроса й, явно тя дори не можеше да си представи на какво е изложен, ако случайно се почувства развълнуван от нечие присъствие. Не че не беше имал сексуални контакти, но се свеждаха до еднократни връзки и то с жени към които не изпитва абсолютно нищо. Веднъж в живота си бе изпитвал увлечение към жена и тя избяга с писъци, когато Алек се опита да я целуне, но от притеснение се превърна е малко пухкаво зайче. Вгледа се в лицето на Рей и някак добродушно каза:
- Да кажем, че трудно завъждаш приятели, когато при най-малкото притеснение се превръщаш в нещо космато - той повдигна развеселено вежда и я потупа по ръката сякаш с разбиране, но не можеше да не добави - трудно ми е да си представя мило същество като теб, да остане само, онзи не си е струвал, повярвай ми някъде има някой, на който няма да му пука, какво говорят хората за теб.

- Конете са красиви и мили животни - ухили се Алек в опит да се пошегува. Знаеше че всеки има своя болка и своят черна нишка в живота. Неговата бе по-скоро с размерите на корабно въже, но той не се отчайваше, така че се опитваше да даде надежда и воля на всеки, който споделяше своите страхове с него. Забеляза припряното движение и погледа й към часовника и му се до щя да се халоса по челото. Бе сигурен, че Рей си има и други планове, освен да си дрънка глупости с него насред хотела.
- Става доста късно, искаш ли да те изпратя до стаята? - стана и кавалерски й подаде ръка, за да й помогне в изправянето. - Ако ми кажеш къде да те намеря утре, обещавам да не те причаквам в кафенето, за да те блъскам, а да ти донеса кафе ... Късо и черно, така го предпочиташ нали? - Лука се усмихна на повдигнатите й вежди относно шегата му по повод запознанството им.

Прегръдката й го изненада, не я бе очаквал, но някак си му стана приятно от нежното й докосване, прииска му се да я притисне с ръце към себе си, но тя бе много бърза и се отдръпна ... това можеше и да е за добре, все пак не трябваше да си позволява да се вълнува прекалено ... Бързо намери правилния тон на гласа си и каза.
- Ще ти донеса кафе, утре на работа, повярвай ми нямам търпение - ухили се като дете идиотче и бързичко се врътна на пети и с големи крачки се заоталечава ... Това с успокоението и невълнението не беше свършило работа и както си вървеше, направи скок във въздуха и вече бе голям рошав вълк. Надяваше се Рей да не е гледала след него и да не е забелязала детинската му реакция относно прегръдката им. Затича се към стая 42, на призраците явно не им правеше никакво впечатление, че из хотела им тича вълк, никой не го спря, дори не му обърна внимание ...